Малката пътечка

Заглавие: Малката пътечка Сря Юли 20, 2011 8:10 am

Малката,тясна пътечка пълна с цветя.Идеалното място за разходка.

Днес имах свободен ден и определено разходка сред гората ми се струваше най-доброто средство против стреса. Тези дни постоянно бях на крак и определено не ми харесваше от работа да се прибирам само да спя и обратно. Все пак нямах никакви пари и трябваше да работя, но този живот ми харесваше. Знаех какво е истинска болка и истинско щастие, а богатите едва ли имаха такива проблеми. Е, нямаше да мисля за тях. Кой какъвто се беше родил. Крачех по една малка пътечка, а природата, която ме заобикаляше беше невероятна. Тук беше наистина красиво. Долових някакъв шум и след секунда видях едно момиче да върви точно срещу мен. Усмихнах се малко срамежливо и се заковах на място. Не очаквах да срещна някой точно тук.
- Здравей.
Трябваше да я поздравя, все пак ме бяха учили да бъда отчтив , така че поне имах някакви обноски, макар и бегли.

Бавните ми крачки отекваха в пространството. Имах нужда от разходка след като бях успяла да си издействам почивен ден през седмицата. Вероятно намесата на Вики ми помогна, но нямаше да мисля за нея. Вече знаех малката й мръсна тайна.. Всеки път щом името й изникнеше в съзнанието ми започвах да се притеснявам, да не би случайно да пострада. Плашеше ме до смърт.
Една птичка премина над главата ми. Стреснах се, но се опитах да не го показвам особено. Не, че тук можеше да ме види някой и все пак не исках да съм плахото момиче, което всъщност бях. Не можех да отрека обаче, че денят бе прелестен. Слънцето толкова жарко и приятно, пробождаше очите ми с острите си като кинжали лъчи, но беше по-добре отколкото през зимата. Тогава все ми беше студено.
Видях някакво момче, изглеждаше ми познато. присвих очи, за да го фокусирам, но нищо . Щом се приближих той любезно ме поздрави. Гласът му ми бе познат. Беше някой от квартала, вероятно го познавах от детството си.
- Макс ? - промълвих объркано без дори да го мисля. Просто името изникна в съзнанието ми.

Щом чух името си зяпнах от почуда. Погледнах момичето объркано и се опитах да си спомня откъде се познаваме. Явно беше от квартала, защото едва ли някой от богатите ми работодатели щеше да тръгне през гората.
- Ребека, нали? - попитах малко превъзбудено.
Тя работеше като сервитьорка май, всеки беден трябваше да се задоволява с някаква дребна работа колкото да свърже свата края, но повечето момичета не заслужаваха това. Бяха красиви интелигентни, но нямаха пари за университет. Аз сам си бях провалил бъдещето, но това вече беше минало.
- Съжалявам, не помня имена. Може малко да ми припомниш...
Звучеше глупаво като извинение, но това беше истината. Ние мъжете не бяхме дарени с много памет или поне не аз. Приближих се до нея и се усмихнах мило. Да, определено ми беше позната.

Усмихнах се доволно.. Все пак бе успял да улучи името ми, това бе постижение. Може би преди щях да го даря с някоя и друга приятелска прегръдка, но сега.. Не бях сигурна как ще изглежда отстрани. Вероятно той дори не ме помнеше съвсем така че държах ръцете си настрана.
- Срамежливото момиченце от втори клас. - ухилих се. да, като малка бях прекалено срамежлива. Беше странно, че изобщо бях научила името му по онова време. Не бях сигурна дали го познавам лично или просто съм го виждала и въпреки това втори клас бе отдавна. Нямаше да се ровя в стари спомени. едва ли щях да успея да извлека още нещо хубаво.
- Всъщност не съм сигурна, че ме познаваш.. Може би само си знаем имената. - усмихнах се. Усетих как кръвта отново навлиза в лицето ми придавайки интересен розов отенък на бузите ми. Случваше се когато се чувствах неохотно.

Втори клас? Замислих се за момент, но не се сещах. Тогава предпочитах да ритам с момчетата или беше по-късно? Не помнех, а й Ребека изглеждаше по-малка от мен, едва ли сме ходели заедно на училище. Аз ходех на училище с децата от сиропиталището, но истината си беше, че тогава бях затворен.
- Признавам си, аз те знам като момичето от кафенето. Нали не бъркам?
Давах се без бой, тъй като не виждах смисъл да си измислям или да се мъча да си спомня. Бях се отказал от спомените от детството, помнех само най-лошите моменти, за да не тикат по правилната пътека. Не ми се връщаше в затвора.
- Нека се запознаем официално! Аз съм Максимилиан.
Подадох й ръка и се засмях, но тя изглеждаше притеснена, а не исках да съм виновен затова. Бях добро момче или поне така си мислех. Тя със сигурност беше добро момича, така че се бяхме събрали идеално. Но това звучеше глупаво...

Протегнах ръката си и стиснах неговата. Хватката му бе здрава, но не прекалено. Бях сигурна, че не иска да ми счупи ръката, а това беше лесно за постигане .
- Ребека. - представих се. Червенината от бузите ми се бе изпарила, заменена от закачлива усмивка. Бях почти убедена какво изразява лицето ми до преи малко и какво изразява сега. Разликата в настроението ми бе доста удивителна, чак се плашех.
Замислих се за миналото, но това не ми даде много прясна информация за Макс. Той бе от по-горните класове... Постоянно се бутах в него съвсем несъзнателно. По дяволите, тогава бях влюбена в него, ако детското увлечение можеше да се нарече любов. реших да премълча тази част от миналото ни. Той бе в осми клас.
- Къде работите, Максимилиан ? - попитах напълно официално, сякаш бяхме непознати.

Изгледах я малко странно, сега на Вие ли трябваше да си говорим? Изобщо не го очаквах, но ако на нея така й харесваше нямаше да споря.
- Работя като шофьор. - отговорих тихо. - Виг, годпожице какво работите?
Знаех какво работи, но да попитам официално, нали така трябваше да говорим сега. Скръстих ръце и се усмихнах меко, не исках да я плаша. Не знаех какво говорят хората за мен, а със сигурност възрастните хора не говореха добри неща за мен, а дали трябваше? Все пак се бях поправил...
Една птичка прелятя над главите ни и вдигнах поглед, за да изгледам небето, а слънцето ме заслепи. Просто чудесно! Не обичах силното слънце!
- Къде живееш? Кварталът е голям и съм зле ориентиран.
Измислях си извинения, но пък наистина не знаех къде точно живеят повечето. Важното бе да знам къде точно е моята къща.