Поляната навътре в гората

Подсмихнах се ,когато забелязах, че леко залитна., защото бе казала, че нямаше да слезе, а аз трябваше да се кача, вместо това. Е, за какво ли не съм правил жертви?! Хванах се за два клона и на сабрах нагоре, като поставих крака си на друг клон. Изправих се леко и се хванах за четвърти клон.Изкачих се близо до нея и стъпих на клона до този, на който тя беше стъпила. Усмихнах се.
-Какво ще поскаш, Жулиета, повече от мен? - Не, не беше цитат от пиесата, а мой собствен въпрос. Мисля, че Селен вече беше добила прякор - Жулиета- койо аз дадох, само и само заради цитата, който ми отправи, а аз все пак бях длъжен да отговоря също с цитат от Щекспировата пиеса, на която веднъж ме бях азамъкнали и която по едно време научи. Е, само някои сцени. Бях доста близо до нея, така че отново и отново я хващах за дланта, но тя пак ми се изплъзваше. - Стой тук. Не мърдай. -засмях се след това. Наистина , не трябваше да мърда. Не съм котката, която гони мишката. Можехме да си загубим цял ден с това гонене, само заради нещастната ми шапка.

Не очаквах да се качи, но ето че беше станало факт и той беше много близо до мен. Все пак му подадох ръка, за да ме хвана и да не тупне долу. Не исках никой от нас да умира. Свалих шапката от главата си и я хвърлих, така че тя се закачи на един клон малко по нагоре от нас.
- Така няма да е на никой, ако не се изкачиш и вземеш, но аз не бих рискувала и няма да те пусна. По-скоро да ти купя нова.
Кимнах сериозно и се приближих до него, предполагах, че двамата трябваше да слезем, но аз имах малък проблем. Имах ниско кръвно и ми ставаше лошо щом погледна надолу. Ето това вече беше проблем, а аз нямах намерение да покажа слабост пред Себастиян.
- Сега като се замисля, името ти е като на онзи рак от Ариел.
Засмях се, но хич не ми беше до смях. По-скоро до плач... Щях да сляза някак или щях да викна пожарната, все някой щеше да ме спаси.

Тя закачи шапката ми на някакъв клон. На клон! сега нямало да бъде на никого.Ама тя си беше моя! ох, оплаквах се като дете, но аз наистина харесвах тази шапка. Не беше честно! Ето отново детето в мен, което май никога не ме беше напускало, поне духов, а не разумът.
Погледнах нагоре , за да видя отново шапката си.
-О, повярвай ми, не си давам шапката на катериците. Коилкото и миловидни да изглеждат те. - казах, но не бях много сериозен. Въобще даже. Заизкачвах се няколко клона нагоре, опитвайки се да стигна до шапката си. Тя каза, че името ми било на рака от Ариел. Замисляйки се какво беше това, се сетих , че ставаше дума за ,,Малката русалка". О, да, Себастиян. Засмях се, когато го каза и хванах шапката си, като я сложих на главата си. След това бавно заслизах и когато стигнах то Селен се усмихнах, хванах шапката си и с жест се поклоних, сваляйки я. След това върнах аксесоара на главата си, върху косата си, и се усмихнах отново. Скочих 9и тупнах силно, но не ме заболя особено.
-Хайде, Жулиета, слизай. - погледнах нагоре, като присвих очи, защото слънцето печеше в мен.

Гледах земята с изплашен поглед и не помръдвах. Щеше да бъде трудно слизането ми, май трябваше да си призная честно, че ме е страх и не мога да сляза. Трябваше да мисля за нещо положително, но въображението ми рисуваше картини само как падам и се пребивам. Изключително положително мислене имах, просто прекрасно!
- Аз имам малък проблем със слизането... - промълвих.
Изгледах Себастиян и се усмихнах плахо. Това изобщо не си беше за подигравки. Да имам ниско кръвно беше повече от ужасно, но от високо май беше за предпочитане. Или просто мен си ме беше страх от високо и не исках да си го призная.
- Прекалено е високо! - възкликнах.
направих крачка назад и се вкопчих в дънера. Ако трябваше щях да си остана тук цял живот, но да се пребия нямаше да стане. Не можех да си рискувам живота, а да викам за помощ беше наистина жалко, а аз не бях жалка.

-О! - възкликнах изведнъж.
Бях се отдалечих от дървото, застанал на някаква сянка, на метри от него. Не знаех, че се страхуваше или, че беше високо. Иначе нямаше да се качи, но може би просто не мислеше тогава. Усмихнах се...как да го кажа,...нежно към нея. Отправих се напред и стигнах до дървото, поглеждайки към нея. Тя сякаш искаше да се слее с дънера, никога да не слиза.
Хванах се за двата клона и отново се набрах. Така бях някъде малко под коленете й, метър по-далеч. Тя се опита да се наведе, но аз отправих леки указания:
-Ето, сега се хвани за мен.- казах и отново се усмихнах, а тя отвърна отрицателно с глава. Вдигнах вежди . - хайде, ако се приближиш, аз не хапя нито ям. Намирам се за вегетарианец. А ти определено не спадаш към зеленчуците. -Опитах се лекичко да я разсмея и да я разсея. подейства за мъничко. - Хайде, просто се хвани за мен.Има и друг начин - скачаш, а аз ще те чакам долу, за да те хвана. Мисля, че този определено е по-добър.- започнах да я убеждава,м,силно надявайки се ад ме послуша, поне сега.
Ръцете ми щяха да почнат да треперят, от силното натоварване на мускулите.

Тези места се разбираха и по-един по-прост начин: място с животни и храна.
Гъсти и непрогледни, за човешките възприятия, гори опасваха Академията от всичките и страни.Аз реших да се разкарам и видях Себастиян и едно момиче беше ми непознато.Но Себастиян беше хлътнал по нея май,аз неисках да им преча и седнах на тревата изглеждах така:

Аз седнах на тревата свих крака и легнах на тях.Неисках да притеснявам Себастиян и чаках той да дойде да ме види ,А не аз...

- След като не ядеш месо си слаб като пиле, по-скоро да се стоваря върху теб!
Щом не ядеше месо, значи беше слабичък физически и мен ме очакваше сигурна смърт, а й него ако го смажа. Нямаше да стъпя повече на дърво, камо ли на друго високо място. Това беше най-гадния ден в моя живот!
- Ромео, по-добре се махни от тук, защото ще скоча, ти и зеленчуците в теб няма да издържите и ще се пребием и двамата. Аз ще се оправя самичка с помощта на по-могъщи сили! - извиках.
Пуснах дънера и се наведох, така че да се хвана за два клона и да се спусна надолу. Определено Себастиян ми се виждаше по-нестабилен и ако щях да се убивам, то нека бъда сама. Краката ми намериха друг клон и след известна борба се озовах на земята. Малко ми оставаше да скоча и да я разцелувам, но реших да не прекалявам. Погледът ми се спря на едно момиче, малко по-далече от нас. разбира се това беше гаджето му, кой щеше да дойда сам в гората, ако не аз.
- Моята крепост моя дом! - промълвих. - Съжалявам, че се натрапих. Ще се прибирам, днес шокът ми дойде малко в повече.
Помахах малко сковано и обърнах гръб на двамата. Определено не светен на влюбени двойки.

Чакай малко. Тя окъде се взе? Тоест Джесика.. Не исках да знам какво си беше помислила Селен.Но тя си тръгна, след като помаха леко на мен и на Джесика.
Инстиктивно я хванах за кръста и я обърнах, след което като опарен се отдръпнах и скрих ръцете си зад себе си. Тя ме изгледа кръвнишки, от което разбрасх, че инстинктите ми са л0оши и умолително казах:
-Не, моля те! Не си тръгвай. - помолих се и я погледнах право в очите. Наистина не исках да си отива, наистина не погледнах и Джесика, която сигурно искаше нещо от мен. Защо момичетата винаги си тръгваха, ако видяха някоя друга на метри от мен. Погледът ми не шареше вече по лицето й , а се беше спряло на очите й, толкова...Не знам.Просто имах странното желание тя да остане.- Съжалявам, че ...е толкова високо. Можеше да ми се довериш, знам си силата.- Вдигнах леко брадичка, не отклонявайки погледа си.
Обърнах се за момент към Джесика, която продължаваше да ни гледа, без да сваля поглед от нас, от което се почувствах неловко, някакси смутен от нейния поглед.
Премигнах леко, вече обърнат към Селен.Знаех, че тя нямаше да остане, но аз го исках. Жалко, че моите желания никога не биваха изпълнени.

- Ти имаш зеленчукова сила и със сигурност щеше да ме изпуснеш! - заявих твърдо, а й не исках да спорим. Аз бях права и точка, но май не беше хубаво да се налагм така.
Изгледах момичето с любопитство и се зачудих защо Себастиян не си признае, че му е гадже и аз им преча? Пък и нямаше смисъл да ме моли да остана. За момент си помислих, че е готов да падне на колене, но това щеше да е абсолютно абсурдна постъпка. Тръснах глава и все пак се усмихнах, но малко на криво.
- Говори с нея, аз няма да ви преча. Няма да си отида, поне не точно в този момент.
Само да се завърти и да отиде при нея хуквах през глава да бягам. Малко детинско, но пък правилно решение в случая. Оправих чантата си и проверих дали всичко в нея е наред. Листовете не се бяга смачкали за мое щастие, моливите и химикалките бяха на място. Ключовете от апартаментът бяха тук и спокойно можех да избягам. Явно щях да пропусна разкопките, но все някой ден щях да отида. Погледнах Себастиян и се усмихнах, направо го подтиквах да се обърне, за да изчезна. Все пак бърза в тичането, така че нямаше как да ме хване!

Засмях се, сякаш знаейки, че едва ли би останала. Но знаейки всъщност какво може би си мислеше тя. Моммчиетата бяха странни. Ние също. Инзвънземните бяха най-нормалните същества, вероятно, ако имаше база за сравнение.
Само се зачудих , защо каза да говоря с нея. За какво? Нямах ни най-малка идея какво искаше а каже с това, но аз попринцип трудно схващах някакви намеци. На мен трябваше да ми се каже директно и ясно. А и повечето хора нямаха това търпение.
Ръцете ми си стояха мирно зад гърба ми, заповедта отправена към тях да стоят така от моя страна, беше все още в сила. Аз продължавах да я гледам, но очевидно нямаше да я бъде, а и бе много малко вероятно отново да се засечем.Беше голям град. Можехме единствено да се видим тук. Хаха, а това също беше 1 към 30 или в някои случаи 29, защото дните бяха различни.
Последна усмивка и :
- Ами, добре. Надявам се пак да срещна очите Ви, Жулиета. -казах и се поклоних, както са правели преди век - два. Като се изправих се засмях и се обърнах.

Явно планът ми беше разкрит, но не бях прозрачна, нито мислите ми се появяваха във формата на балонче над главата ми, като по комиксите.
- Това си беше изгонване! - възкликнах възмутено.
Поклатих главата и вместо да бягам, както мислех в началото му обърнах бавно гръб и закрачих към пътечката, което щеше да ме върне в цивилизацията. Днес не бях свършила никаква работа и определено щях да стоя за пореден път по нощите, за да довърша статията. Не можех да отрека, че запознаването ми със Себастиян беше приятно и забавно, но всичко си имаше край. Можеше и да се видим някой ден пак... Все пак можеше да ме намери, ако толкова много искаше да говори с мен, но не вярвах. А й можех да проуча къде има разкопки, но едва ли щяхме да се видим пак. Рядко срещах някой отново. Само състудентите ми виждах често и съседите в блока ми.

Беше ми много скучно.Чаках Себастиян да вметне нещо.
А аз казах.
-Как си Себастиян?
-Какво правиш?

Разширявай постовете си. Редовете ти трябва да са пълни.
Виктория Екълс

Когато отидох до Джесика тя ме попита как съм и какво правех. Как да съм?Как може да е човек, който се опитваше да впечатли друг човек, а този друг човек не му обърщаше внимание. Ето това бях аз. Изобщо не бях в настроение. Сякаш нещо се скъса в мен. И не не бяха зеленчуковите ми мускули! Ох, ето и теорията на Селен, че щом съм ял само зеленчуци, не съм бил силен. Да бе...
-Хайде, Джес.Не бива да оставаш сама тук, а аз ще тръгвам. Хайде.- подканих я като малко детенце, което исках да ми се върже. Не биваше да я оставям тук.
Често се опасявах, а това често беше в продължение на месец, че си пада по мен, но след като започна да излиза с други, за мое щастие това не беше вярно.
Тя стана от трявата и тръгнахме да излизаме , навлизайки всъщност в гората.

» Поляната за Къмпинг
» Гората на влюбените