- Да определено ,яденето в клиниката ,не струваше -засмях се ,за първи път от много време ,има хи огромен апетит,сякаш не бях яла с дни. - Съжалявам,нямах намерение да се тъпча-казах. Чарли,беше срещу мен и вече можех да успокоя ,неспокойната си душа. - Знаеш ли,мислех си,да отидем до басейна ,знам,че е студено за къпане ,но просто ми липсват шезлонгите,също бих пила ,едно питие,ще ми правиш ли компания ?
Не пипнах яденето , а я гледах за да се уверя , че е добре. Беше добре , беше жива и пред мен. Това беше най-важното в момента. Завъртях очи и се усмихнах. - Имам ли друг избор ? - ако не друго поне бях добър актьор , беше ми вляза под кожата и спокойно можех да твърдя , че я обичам какво друго.. - Хайде , нека усетиш отново домашния уют.
- Говориш така,сякаш не си много въодушевен ,няма проблем,ако искаш ще правим друго.Бях готова ,на всичко,за да го направя ,щастлив отново,но как ,като самата аз си отказвах,да бъда щастлива.Със смъртта ,на нероденото ми дете,беше умряла и част от мен.Напомнях си,че никога не съм искала дете и опитвах да се обеда в това,само ,че нещо не се получаваше. - Да,той определено ми липсва,но може да го открием и другаде,ако не ти се ходи до басейна.-Оставах изборът на него,надявах се това да го направи поне малко щастлив,не ми харесваше да го гледал унил.
- Знаеш какво ме въодошевява. - повдигнах вежда към нея и се усмихнах нагло. С надменото си държание се опитах да изчистя следите , които времето остави върху мен. За Ванора трябваше да съм силен , защото слаб мъж не й трябваше. Трябваше да се държа добре , на място и както себе си. - Няма значение къде отиваме , басейна е добро място.
Вдигнах рамене,не усещах,да е убеден и все пак,не исках,да се караме,за глупости.без това бяхме разделени толкова време,сега трябваше,да се наслаждаваме на времето си един с друг,не да го пилеем,в безсмислени спорове. - Да отидем тогава-хванах го за ръка и го поведох,когато стигнахме басейна се разплаках,тук имах толкова спомени,исках,да съм силна,за това извърнах глава,преди да е видял сълзите ми. - Тук е прекрасно,точно както го помнех,казах,като контролирах гласът си,внимавайки нотката да не ме издаде.
- За шест месеца няма да променя обзавеждането си и интериора , все пак така си го харесвам. - вдигнах рамене като констатира , че е същото каквото го помни , какво очакваше да е ? Трябваше да се държа твърдо , въпреки че разбрах че плаче. На мен ми беше много трудно , но ролята ми го изискваше. Седнах на единия шезлонг. - Да кажа ли на Алфред да донесе пиене ?
- Да няма ,да откажа нещо силно-казах без много да се замислям,че още е сутрин.Всъщност времето нямаше значение ,от както си заминах,пиех,през цялото време,разбира се,колкото да ми се замъгли главата,никога не съм се напивала,та аз носех,на алкохол или поне преди.Доста неща се случиха,вече нямах,желание,дори да върша любимото си занимание,да убивам хора,за пари.Сякаш вече всичко беше изгубило смисъл,за мен.
- Алфред. - извиках и го накарах да донесе най-отлежалото ми уиски , скоро той го донесе , а аз погледнах към Ванора , налях й и й подадох чашата. - Защо стоиш там , май си забравил че не хапя. - тя не показваше нищо , ако криеше щях да разбера. Явно беше изгубила смисъл дори в скапаната ни връзка. Ядосах се , щях да се напия и да ставаше каквото ще. Вече не държах на алкохол. Не бях ходил в казиното от месец , само пиех и я чаках. Държах се твърдо , но преди щеше да се държи различно , а сега просто не й пукаше. Сигурно беше попаднала в някаква дупка , от която не можех да я изкарам. Не исках да попадам с нея , бях се променил достатъчно.Любовта беше коварна.
Мислих , че Ванора се е прибрала по-рано и ме очаква изненада , но за първи път очакванията ми бяха разбити. От един час слушах лекциите на майка си и се страхувах да я прекъсна просто , защото знаех , че тогава нямаше да спре да говори дори в следващия един час. Държах главата си с две ръце докато я слушах и единственото , което ми оставаше беше да кимам , защото ясно знаех , че в такъв момент аз нямах право на глс. Когато чух вратата да се отваря отново , погледнах натам с умолителен поглед. Знаех , че Ванора ще разбере кой е дошъл тук.
Бях в страхотно настроение. Всъщност от много време насам се чувствах наистина чудесно. Цял ден бях навън, по задачи, отново бях започнала да работя. Но, не не убивах, не и за пари, тази част от моя живот, беше в миналото. Все пак не исках той да ме издържа и си намерих законна работа, не беше кой знае какво, но поне ми докарваше прилични доходи. Не съм вадила оръжие от месеци, но не съм забравила да го използвам. Във всеки един момент очаквам някой призрак от миналото ми да изскочи. Но отваряйки вратата, видях призрак от неговото минало. Оф тази не беше ли умряла, за съжаление не. -Здравейте –поздравих любезно, като се опитвах да скрия чувствата си към нея. Но само ако ме подразнеше, онази дремеща Ванора от миналото, можеше и да се покаже. Видях умолителния поглед на Чарли. Разбрах , че и той не въодушевен от срещата им.
Знаех , че зад любезността си тя криеше желанието да убие майка ми. Виждах това, което беше написано в очите й , а скоро то щеше да бъде изписано и в моите. Нямах избор. Майка ми беше една от малкото оцелели в семейството ми и макар да не я понасях знаех , че тя всичко , което ми напомня за изгубеното ми семейство. Докато видя Ванора , тя започна отново да ни се нахвърля и да говори за това , че все още нямаме брак. Нещото , което ме очуди е , че всъщност защитаваше Ванора и обвиняваше мен. Никога не беше харесвала някой колкото нея. - Може ли да спрем за секунда ? - попитах отново след монолога , който майка ми отново изнесе.
Слушах я и слушах,и слушах, без да я прекъсвам. Не исках да забрави докъде е стигнала и да повтори всичко отново. Отново същата песен на нов глас, но този път виждах промяна. Дали нямах проблем със слуха. Тя все така настояваше Чарли да се ожени за мен, нещо за което и двамата не бяхме готови. А и дори някога да станехме, трябваше да го решим ние, а не някой друг. Но тя очевидно не само го беше решила, но и беше направила постъпки. Носеше ми каталози на булчински рокли, менюта на ресторанти, дори бе избрала църквата. Ужасът в мен растеше, тя наистина си вярваше…
Наистина не издържах на всичко това , което се случваше около мен , за това направих единствено , за което се сетих. Намигнах на Ванора и отидох да взема лаптопа си от другата стая. Естествено не забравих да взема и бира , все пак щеше да ми е нужен някакъв алкохол , за да изтърпя майка си. - Права си. Аз започвам да гледам за костюм от сега. Все пак не искаме да излизаме булката , нали ? - засмях се отново и се надявах майка ми скоро да си затвори устата. Изведнъж тя се сети , че е забравила нещо в куфара си горе и побърза да го взема.Останах насаме с Ванора. - Съжалявам. Нямаше как да я изгоня. - а и колкото и да не исках да си го призная , аз не исках да я гоня.
Чарли прие всичко доста шеговито,а на мен ми идеше да извадя патлака от скрина в който го бях скрила и да стрелям на посоки. Може ви в гърлото щеше да е най-добре та да вземе да млъкне. Ама какво ми ставаше, вече не бях такава, но тази жена, която идва в спокойният ми свят, за да го обърка и разтресе… Вече едва се сдържах. Каза,че ми носела подарък въздъхнах, ако е нещо за „сватбата”, ще откача опасно… но така ни остави на саме: -Зная и не те видя, но Чарли, ние дори не сме обсъждали тази тема. Нима не си доволен от сегашното ни положение?
Оставих бирата на масата и се приближих до Ванора. Лека усмивка заигра по устните ми след, което повдигнах вежди. - Аз винаги ще бъда доволен стига да съм до теб. Не ме интересува дали имаме парче хартия , което да го доказва. Стига ми да знам , че си моя. Хванах ръцете й , след което я целунах достатъчно страстно , аз да забрави гнева си. Знаех , че ще е за кратко , но това беше всичко , което можех да направя. - Виж. Знам каква , ноя разбирам. Аз съм единственото семейство , което тя има и единствената надежда да продължа рода. Докато всички бяха живи , тя беше тази , която най-много оценяваше семейство. Тя го събираше. Може би ние сме просто болната й илюзия , че това семейство , което отдавна е умряло може да възкръсне отново.
- Разбирам-казах когато прекъсна целувката, която исках да не спира. Сгуших се в него и си представих, че сме само двамата, но това трая само няколко минути, скоро мама Дънкан се беше върнала. - Това е за теб момчето ми-каза тя и подаде малка кутийка.- да го дадеш на Ванора, беше на моята майка- тя избухна в сълзи, ако когато той отвори кутийката вътре лежеше красив пръстен с голям диамант и сапфири около него. Беше повече от красив, но аз не го исках и въпреки това бях поласкана. Чарли въртеше кутийката в ръцете си, а майка му го подкани, няма ли да ѝ го дадеш?- и отново избухна в сълзи от вълнение.
Чарли The Heirs
Брой мнения : 222 Join date : 16.07.2011
Заглавие: Re: Имението "Дънкан" Пон Ное 17, 2014 12:42 am
Мислих , че са още един миг ще бъдем оставени на спокойствие , но явно майка ми имаше други планове. Поглатих глава и отидох до нея , прегърнах я , защото знаех , че имаше нужда само от едно - подкрепа. - Мамо. - казах спокойно , с лека усмивка изписана по устните ми,. Нямах планове да се женя. Поне не в близкото бъдеще. - Не смяташ ли , че трябва да направя предложението на по-хубаво място ? Трябва да е изненада. В момента всичко е прекалено очаквано.
В началото се стреснах, че крокодилските сълзи на майка му, са го разколебали. Това, че не го исках, беше без значение, важното бе , че мама Дънкан го иска. Бях готова да избухна, когато усетих,че всъщност той се опитваше да се измъкне от неудобната ситуация, без да я нарани. - Чарли е прав, мамо- насилих се да го кажа и я прегърнах, почти сърдечно. - Не трябва да е толкова предвидимо и непременно трябва да е изненада, когато най-малко очаквам-засмях се, надявам се и той да ме последва ,а с това да разсмеем и нея. Не исках да се разстройва и плаче, защото макар и да не го показваше, това разстройваше и него.
Засмях се заедно с Ванора , докато погледа ми следеше този на майка ми , за да мога да видя всяка една от реакциите й. Но когато я прегърнах , нещо в нея ми беше някак далечно. Когато тя се успокой и се посмя с нас , реши да отиде да си почива горе и да остави мен и Ванора насаме. Усмихнах се и се наведох към нея. - Ще се справим и с това , обещавам ти. Макар , че ми се струва по-страшно от някои мафиоти.
Радвах се,че най сетне сме на саме и този път, за дълго. Поне така се надявах. Засмях се искрено, при това сравнение. - Така е мили, справихме се с толкова много, ще се справим и с нея, но фино, без да усети, намесата ни, нека сама реши, че не ни е дошло времето, за такава крачка. Прегърнах го силно и същевременно нежно, отпуснах глава на рамото му. - С удоволствие бих пийнала нещо силно и двойно, ще ми правиш ли компания.- Но не тук, въздухът е много натежаващ, нека излезем навън до басейна.-предложих.
Подсмихнах се , отпускайки прегръдката леко , за да мога да я гледам в очите. - Идейте ти винаги ми допадат. - намигнах й , отивайки към кухнята , за да взема едно уиски , което пазех за специални случаи , но в момента мисля , че се нуждаехме точно от него. - Е отиваме ли ?
- Разбира се-хванах чашите от ръката му, с едната си ръка, а с другата хванах неговата, която не държеше уискито и се запътихме към басейна. Стоварих се толкова тежко на шезлонга, че горкичкия така изскърца, добре,че не се счупи. Чувствах се ужасно уморена, но и горда ,че мъжът до мен, беше мъж с гладно М и не се пречупи, дори пред жената, която ме бе дала живот. Неволно тази мисъл доведе до друга, дали ако имах различен живот и познавах своята майка, щях така да се отнеса с нея. Не знам защо изобщо мислех, за жената, която ме бе захвърлила в сиропиталище. Тя не заслужаваше това, нито мисъл за нея. Тръснах главата си, за да прогоня мисълта и взех пълната часа с благодарност. Изпих я на един дъх. - УАУ- извиках макар и не много силно, за да не тревожа майка му- Точно от това имах нужда.
Седнах на шезлонга до нея и изпих своята чаша на екс , имах нужда от това , за да не показвам тази страна от себе си , която майка ми най-много мразеше. Когато се превърнах в този човек , приличах прекалено много на баща си. И двамата знаехме , че това е причината днес да няма следа от нашето семейство. - Достатъчно добро за такива случаи. Утре обаче ще се наложа да изляза за малко.Ще изтърпиш ли майка ми ? - Ванора беше забравила нещо , все пак бяха минали две години и може би , тя вече си мислеше , че бях забравил , но аз все още търсих едно - отмъщение. Нямаше значение колко време беше минало , аз щях да го получа.
Взех втора чаша, отдавна не бях пила така. Радвах се, че не ме пита за какво съм се замислила, преди малко. - Не може ли и аз да изляза?-запитах невинно, когато ми каза,че трябва да остана цял ден с мака му. - Спокойно разбирам е ще остана с нея, все пак някой трябва да я пази и двамата знаем,че домът ти вече не е толкова сигурен. Нападаха ни доста пъти в него, за да съм все нащрек. - Но ти си прекалено умислен и май не е свързано с майка ти?-запитах го, макар,че вече предусещах отговора му.
Поклатих глава докато наливах от така желаната напитка в чашата си. - Няма да се бавя много , а знаеш , че тук тя не е в безопаност. А и за теб понякога е по-добре да не излизаш без мен. Не съм сигурна дали неприятностите привличат теб или ти тях , но в края на деня винаги се забъркваш в нещо. - повдигнах рамене и седнах на нейният шезлонг , прегръщайки я през раменете. - С какво друго може да е ? Тя е единственият ни проблем. - не обичах да я лъжа. Не бях го правил до сега , но сега се налагаше , защото не исках да й напомням.
Вто Ное 25, 2014 9:54 pm by 
овори дори в следващия един час. Държах главата си с две ръце докато я слушах и единственото , което ми оставаше беше да кимам , защото ясно знаех , че в такъв момент аз нямах право на глс. Когато чух вратата да се отваря отново , погледнах натам с умолителен поглед. Знаех , че Ванора ще разбере кой е дошъл тук.
