Площад Бланко

- Здравей, Ромео! - възкликнах.
Той сериозно ли щеше да ме нарича Жулиета? Погледнах го и се намръщих леко, не че ми пречеше да ми казва така, но определено нямах намерението да умирам като Жулиета и най-вече за мъж.
- Не, изкачих зеленчуковата планина!
Просто не се сдържах да се пошегувам с това че е вегетарианец, но той май се нацупи и трябваше да сменя темата, преди да си е заминал още по-сърдит, защото е момента изглеждаше, че не е в настроение. Той миришеше на женски парфюм и то доста силно, затова не успях да си затворя устата и да не попитам:
- Ромео, да не би да си имате друга Жулиета?
След секунда се смеех, опитвайки се да задържа шоколада в ръката си. Потупах го леко по рамото, за да разбере, че се шегувам и се надявах да не се разсърди. Аз имах нужда от малко веселие, предполагах и той също. След малко спрях със смеха и го погледнах сериозно, за да разбера дали ще последва нещо лошо.

Твърде грубо звучеше "Кратка история", едва ли момичето щеше да хареса това определение на историята им, но на мъжете не им пукаше за чувствата на жените или поне така си мислех и знаех аз. А й той беше започнал от рано с флиртовете и кой знае още какво, но нямаше да се меся в чужди работи. Бях любопитна, заради професията си.
- Ооо, така се радвам, че съм единствената Жулиета!
Засмях се за малко и отхапах от шоколада. Подадох го на Себастиян и го погледнах въпросително. Надявах се, че обича това сладко изкушение, защото аз го обожавах. Само той и плюшеното ми крокодилче ми правеха компания в апартамента. Погледът ми се спря на шапката му и бързо я грабнах със свободната си ръка, като я сложих на главата си. Аз харесвах шапките му и ако ми подареше някоя нямаше да я откажа. Обичах подаръците и никога не ги отказвах. Все пак нямах много познати, рожденият ми ден още не беше дошъл. Наклоних шапката и изгледах с усмивка Себастиян.

Отдъхнах си щом взе шоколад. Оставаше шапката, а сигурно го беше страх да не му я хвърля отново на някой клон. Усмихнах се чаровно и напълно ангелски, все пак исках да задържа шапката. Наистина ми харесваше, а й ми трябваше за аксесоар. Обичах да нося разни неща, защото всичко ми отиваше или поне така се надявах. Прозях се и махнах с ръка пред лицето си, за да не заспя тук и сега и най-вече върху Себастиян, защото бях сигурна, че ще ме отвлече за органи или щях да съм неговата мумия, която да открие. Ох, какви глупости си мислех, но поне се забавлявах така.
- Харесва ми да крада точно от теб... - заявих напълно сериозно.
Малко лъжех, но се надявах изражението ми да не ме издаде, можеше някой ден да стана крадла и да обирам хората. Естествено всичко отново беше в сферата на фантастиката, тъй като бях страхлива, а й спазвах стриктно закона. Не исках да отида в затвора, прекалено млада бях, за да си съсипя живота. Изгледах любопитно Себастиян и се усмихнах уморено.
- Ако заспя нали няма да ме отвлечеш за органи?

При последният въпрос , който ми задеде вдигнах високо вежди, направо изумен от казаното. Тя сериозно ли?!
-Не се притеснявай - засмях се леко. Наистина изглеждаше уморена и сега вече разбрах, че се нуждае от почивка и по-точно от сън. много сън. А ако не - кафе. Много, наистина много кафе. Шоколадът не бия оправил, мислех си аз.
Преди това беше казала, че обичала да краде от мен. От което се засмях. А тя беше сериозно в това отношение, заради което отново бях вдигнал вежди. Понякога, заради това, че ти се спи говорих какви ли не неща.
Случвало ми се е преди. После не помнех какво бях казал, но бях загазил здраво. Е, то естествено си ми беше в кръвта. Помня само, че бях заспал в полицейския участък и един художник от квартирата ми дойде да плати гаранцията . Само това помня. Но пък тогава сънувах хубави неща, които може и да не съм сънувал, а само да съм си мислел. Странно, а?
Обърнах се към Селен, осъзнавайки , че тя май се прибираше и се надявах да не живее наблизо. Изненадващо в мислите ми.
Забелязах, че щях да вървя много за наобратно, понеже предполагах че се беше запътила към големите квартали, които аз харесвах. До някаква степен.
Преди да я срещна обаче, аз не се прибирах, просто ходех нанякъде с цел вървене. Много вървене. С цел да не се прибера. От тук минаваше пътя за към моя скромен апартамент, който бях наел и чийто наем ми се стори страхотен отначало. После съответния господин, който държеше апартамента увеличи наема. Но аз продължих да си живея. А колко неща за писане имах сега на бюрото си! Не ми се мислеше особено, така се уморявах само от мисълта, че трябваше да почна да пиша.
-Къде живееш? - попитах , като не се сдържах от любопитство.

Щом чух въпроса му го изгледах и присвих очи. Защо ме питаше къде живея?
- Имам пистолет под възглавницата и знам как да го използвам.
Той определено остана учуден от заплахата ми и реших, че греша относно казаното за мястото където живея. И реших да се поправя, защото определено заплашвах много и накрая никой мъж не желаеше дори да си говори с мен.
- Живея в крайните квартали, не приличам на богаташка, нали?
Изгледах се от горе до долу, обличах се по модата, но не носех Версаче или Гучи. Понякога се чудех дали е по-добре да си богат или не. Но пък харесвах наемните убийци, преди години бях решила да стана снайперистка, но баща ми ми беше забранил. Задоволих се само с пистолет и посещения в стрелбището. Сега можеше да стоя на покрива на някоя сграда и да се прицелвам, а след това да стреля... и отново прозявка. Е, сега не бързах да си ходя. Сигурно Себастиян щеше да реши, че бягам от него. Не беше така, първият път имаше момиче, сега ми се спеше, но нямаше да си отида! Можеше да заспя права, но нямаше да съм невъзпитана, а й той щеше да си вземе шапката, а аз не я давах.
- Нали няма да ме превърнеш в мумия?
Изгледах го въпросително и се усмихнах на зеленчуковия си познат.

Изключително мило да ми каже, че му трябвам само, за да ме направи мумия. Можеше да се пошегува по-мило.
- Може някоя нощ да дойда у вас и да ти открадна всички шапки. - промълвих напълно сериозно.
Премигах срещу него, но изобщо не можех да разбера смисъла на усмивките му. Не беше някой психопат, нали? Нямаше да ме убие. Поех си дъх, защото на моменти, решавах, че дадени хора са потенциални убийци. Не вярвах Себастиян да е такъв и затова му се усмихнах, а след това последва и нова прозявка. Можех да легна върху него и да поспя, надявах се да е удобен, но да го направя беше ужасно невъзпитано. Най-много да се изложа и после да избяга от мен. Наместих шапката на главата си и забих поглед в чантата си. Щеше да реши, че не съм нормална. Имах какво да кажа в своя защита.
- На колко си години? - попитах изневиделица.
Всъщност не знаех много за него, само името и то първото, работата и квартала където живее. А и че яде зеленчуци и не обича месо. После щях да го попитам и за това, но имаше още време.

Той сериозно ли вярваше, че ще се промъкна в тях посред нощ и ще му открадна всички шапки? Наистина ли? Малко ми оставаше да се разсмея, но не го направих и се въздържах. Предполагах, че има чепат характер и му остава малко да ми покаже лошата си страна, а аз не знаех в какво се превръща щом е сърдит или ядосан, така че засега се справях добре или поне така си мислех и надявах.
Значи беше на 23... С една година беше по-голям, а го мислех поне за 26 или 27, но никога не познавах годините на някого. Това обаче можеше да ми послужи за една малка зеленчукова шегичка. Изчаках го да се върне с кафето и взех чашката.
- Аз съм на 22. - отговорих весело. - Бих казала, че зеленчуците са те състарили на външен вид. Приличаш на много по-възрастен мъж.
Поклатих глава и след секунда се смеех, само да не ми изкара зеленчуците през носа. Аз бях добро момиче и обичах да се шегувам. Вярвах, че се забавляваше поне мъничко.
- Сигурен ли си, че вътре няма наркотици, с които да ме упоиш? - попитах любопитно.
Изгледах кафето подозрително и реших да изиграя малък театър, прозях се и оставих чашата с кафе до мен. Потупах по рамото Себастиян и отпуснах глава на него. Затворих очи и си поех дъх, щях да се правя на заспала. Сега да видим какво ще прави моят зеленчуков познат.

Зеленчуците ли са ме направили по- стар!? Засмях се съвсем искрено и усетих как започвах да си подобрявам настроението, щом всяка дума на Селен беше относно моите зеленчуци.
Тя остави своето кафе близо до нея, като преди това беше попитала дали няма накротици. Беше много скиптичен човек , за бога, макар да се шегуваше, естествено. Разбирах от шега, но понякога не и това не беше добре за другите около мен, които може би щяха да се почувстват неловко, ако никой не се засмееше на тяхната шега. Аз бях от тези, които не се смееха .
Още преди наркотиците в кафето тя бе отговорила на въпроса, за който се бях чудил минута - две дали да го попитам. Е, беше с една година по-малка от мен, което успокои мисълта, че е по-голяма. Щеше да бъде лошо. Е, не чак буквално, просто си бях такъв.
След това се разигра театър, върху рамото ми.
Тя потума рамото ми и облегна глава върху него, след което си пое въздух и се направи на заспала. Оставих внимателно кафето си до хекното, след което прошепнах ,, Не се плаши" и веднага след това я вдигнах на ръцете си, от което тя не се събуди. Тоест от измисления сън.
Продължавах да я гледам и да стоя така, докато хората ни задминаваха , като хвърляха странни погледи. А аз на свой ред им се ухилвах спокойно и връщах очите си върху лицето й.
-Толкова ли си уморена? - засмях се аз и се зачудих дали сега щеше да отвори очите си.

Очаквах да направи това, но все пак си представих да ме отвлече. За мое щастие бяхме още на площада и не ме беше отвлякъл за органи. Продължавах да да правя на заспала и ако продължавах да стоя така наистина щях да заспя и то в ръцете му, а да ме заведе някъде не ми харесваше.
- Нали ти казах, че ми се спи. - промълвих.
Отворих едното си око и го изгледах, след това отворих и другото. Изгледах го и се усмихнах възможно най-мило.
- Ще заспя така.
Направо си бях полегнала в него, така че това само караше да ми се доспива още повече. Извърнах глава, а хората наистина ни гледаха странно. Какво толкова бяхме направили? А да! Аз буквално лежах на ръцете му и щях да си разваля репутацията на лошо момиче, което постоянно удря шамари на нахалниците. Върнах погледа си на Себастиян и се зачудих дали ще ме пусне или трябваше да вкарам бойните си умения. Засега щях да се държа прилично и да не му нанасям телесни повреди.

Изгледах го и леко се намръщих, че ме пусна. Беше ми удобно. Хубавото беше, че шапката ми скриваше лицето, та не беше видял реакцията ми. Не знаех какво ще си помисли, а не исках нищо да мисли всъщност. Отпих една малка глъдка от кафето, но веднага се намръщих, защото не му бях фен. Почти не пиех кафе, да не кажа, че изобщо не се докосвах до него.
- Гониш ли ме? - попитах сърдито.
На мен ми се беше сторило, че ме гони. Нали не бях толкова нахална и досадна, та да ме изпрати по бързата процедура у нас. Направих една тъжна физиономия и свалих шапката от главата си. Явно бе, че няма да ми я подари. Сложих я на главата му и на лицето ми се появи една покъртително тъжна физиономия. Никой не ме беше гонил така, чувствах се ужасно и с удоволствие щях да му забия някой шамар, за да се почувствам по-добре, но не го направих. Огледах нещата си, за да не забравя нещо и въздъхнах.
- Щом трябва ще си ходя.
Можеше да ми се спи, но пък не ми се прибираше. Беше ми добре тук, но щом не бях желана... Все пак му метнах един поглед, тъй като се надявах, че не иска да си отида.

Забързах своята крачка и се озовах пред нея, след което тя се спря. Хванах шапката си и отново я поставих на главата й, така че правеше сянка на нейното лице.
- Не - казах единствено, нещо като за начало. - Не си тръгвай, няма да те пусна - продължих сякаш размислил. Не бях си и полмислил, всъщност, че исках да си тръгва. Молех се да не ме е чула, но това момиче имаше добър слух. Беше просто проява на разбиране за това, че й се спеше. Просто проява.
Загледах я, без да виждам много от сянката, макар че бях близо , за да различа отделните черти на лицето й. Мислех, че на нея й стоеше по дробре, отколкото на мен, въпреки, че й беше леко голяма, но това можеше да се игнорира от съзнанието и накрая, ако сега я дразнеше, нямаше да го прави на проблем.
Разроших косата си и отново затърсих още от чертите на лицето й, за да мога да го оформя в главата си и съзнанието ми да го запомни така.
-Май на теб ти отива повече - казах с престорено разочарование и с кривнах устните си на лявата страна. Това , че бях левичар ми се отразяваше навсякъде, но нямаше да го спомена, поне засега или докато не го видеше, защото сам си просех някоя безобидна шега заради това, че съм левичар.- Ако искаш я задръж - продължих аз, - но остани с мен. - Рядко се молех на някого.

Щом сложи шапката на главата ми се усмихнах щастливо. Можех да я задържа, нали? Щеше да си е само моя. Аз обичах подаръците, нищо, че този си го бях изпросила. Сигурно си имаше други шапки, така че нямаше да е голяма загуба.
- Ще остана, но само заради шапката. - промълвих.
Щеше да е странно да си призная, че оставам защото ме е помоли и най-вече защото с него ми е добре. Стига да не ме превърне в мумия или в зеленчук като него. А да и да ми продаде органите. Четях толкова истории за отвличания и убийства, че взимах всеки за психопат. Поех си дъх и го изгледах любопитно.
- Сигурен ли си, че не те дразня? Напълно си сигурен, защото мога да те заведа в някой фонтан и да направя неуспешен опит да те удавя.
Трябваше да попитам, все пак имаше и хора, които ми заявяваха в лицето, че съм отвратителна. Аз бях само един малък инат или по-точно голям инат. Обаче държах на мнението си, че съм добро момиче, което си пада по пистолети и удрянето на шамари. Всъщност Себастиян не заслужаваше шамари и мислех, че няма да мога да го ударя. Усмихнах се ангелски и зачаках да видя какво ще правя с моя зеленчуков познат.

- Работя във вестник и там всеки ден чета истории за убийства, изнасилени жени и домашно насилие. Да кажем, че ми е професионално изкривяване това със заплахите. Не бих те ударили или застреляла, защото се държиш прилично и ми подари шапката. Гледал ли си "Враг пред портите?" страхотен филм, за Втората световна е и по точно битката при Сталинград. Бих казала, че Джъд Лоу е невероятн в ролята си. Няма да харесаш нацистите.
Вярно беше, че си падах по актьори, но беше нормално. Поне така се надявах.
- Видя ли, че мога да говоря бързо и без да мога да спра.
Кимнах му и се усмихнах чаровно. Май не трябваше да му споделям за мечтата ми да бъда снайперистка. Сигурно щеше да избяга, едва ли лъжеше за страха. Подадох му ръка, за да проверя дали ще я хване или го беше наистина страх? Изгледах го любопитно и си поех дъх. Не ядях хора, малко преувеличавах с удавянето и боя. Не исках да стана хроника във вестни със снимка под която пише, че съм убита, примерно. Тръснах глава и се плеснах по челото. Бях забравила!
- Благодаря за шапката. - промълвих.
Надигнах се на пръсти и го целунах нежно по бузата.

- Първо мразя американците. - заявих напълно сериозно. - Обичам Европа и ще си остана тук, а й градът е достатъчно престижен, въпреки богаташчетата с пари, които не знаят къде да пилеят парите на мама и тати. Те дори са повече от половината жители.
Може би трябваше да премълча, че във Франция имах досие за побой и затова в Оксфорд не пожелаха да ме приемат. Сякаш щях да пребия всички англичани. Въздъхнах и се сетих, че мечтата ми бе Кембридж. Щеше да си остане само мечта.
- Ти завършил ли си? - попитах любопитно - Сега къде има разкопки?
Очевидно беше, че няма да ме вземе с него и даже да кръсти някоя монетка на мен. Щях да съм ужасно щастлива, но пък си имах шапка и нямаше да мрънкам. Можех да се задоволя с малко, въпреки че леля ми постоянно ми натякваше, че трябва да си намеря някой богат и красив мъж. Мен парите на другите не ме влечаха, предпочитах да забогатея сама. Стига някога да стана истински журналист. Леля ми обаче не го разбираше и повтаряше, че не трябва да си похабявам красотата.

- Жалко, че не си избрал Холандия. Там е толкова освободено, пък и винаги можеш да разгледаш Квартала на червените фенери. Наркотиците също са позволени, нали? Или си роб на зеленчуците?
Само да не решеше, че си падам по наркотици, просто се шегувах. Нямах намерението да си пропилявам живота, Но кой знаеше дали Себастиян не си пада по хапчета или прахчета. Хванах едната му ръка и започнах да я оглеждам, установих, че няма следи от игли. Беше ред на другата ръка, но тя също беше чиста. Усмихнах се ангелски, за да не си изпрося боя, така да се каже. Отметнах косата си, защото ми пречеше и след секунда вече се смеех. Щеше да реши, че не съм добре с главата.
- Длъжна съм да проверя! - възкликнах, след като спрях със смеха. - Това за разкопките да не е намек, че желаеш и утре да ме видиш?
Измислях си глупости, със сигурност имаше по-красиви и интересни момичета от мен, но трябваше да си пробвам и аз с "невероятния" си чар.

- Няма пък да дойда!
Даже щях да му препоръчам да се закопае сам. Намръщих се и скръстих ръце. Цялото ми желание се беше изпарило, защото вместо да каже нещо... и аз не знаех какво да каже, но това, което чух определено не беше това, което исках. Можеше да си сменям настроенията бързо, но това беше твърде грубо. Все едно сама се бях поканила да дойда. Затова нямаше да отида никъде! Утре имах свободен ден и щях да си го прекарам сама с няколко филм, които да скапят още повече настроението ми, ако беше възможно. Явно сега беше момента да си отида. А й след малко почвах работа, въпреки че май не беше редно да си тръгвам така, но на мен ми се беше сторило така грубо. Извадих портфейла си и му подадох някаква банкнота за кафето. Той не пожела да я вземе и я набутах в един от джобовете му. Усмихнах се на криво, е май това си беше. Е, аз се чувствах ужасно, беше си типично за мен. Ако почнех да плача, съвсем щях да си заслужа някой прякор. Трябваше да свикна, че не всичко е рози и бонбони, но бях глупава.