Площад Бланко

Застанах пред нея и я погледнах.
-Стига де. Много бързо ми се ядосваш. - Сигурно бях единствения, който търпеше последствията си от своите думи, но като се замислех определено си беше по-добре ядосване и намръщване, от колкото да си понеса боя, особено от момиче, каквото и да бито то. И то на такова място, че всичко да се види.
Беше ми дала банкнота за кафето си,от което беше отпила едва няколко глътки, но не пожела да остане длъжница.Докоснах я по ръката, малко над лакътя, защото беше скръстила ръцете си, в знак на това, че ми беше дълбоко обидена. За втори път. Кога ли щеше да бъде третия път.? Стиснах я леко, но и същевременно зраво.
- Мисля, че не ме разбираш понякога.Или не се изразявам правилно - казах с някакъв странен тон,който беше спокоен и съвсем внимателен, все едно се оглеждаше да не падне в дупка и да счупи крак. - Съжалявам - повдигнах вежди нагоре , зачаквайки малко, но тя не каза нищо, дори не ме погледна.- Искаш да знаеш? Да, това е намек, ако пожелаеш. Искам и утре да ет видя, затова пожелах да дойдеш с мен. - Чувството за овлядяване на положението изчезна в мен и усетих как се поддавах , без да знам защо.

Това ми се струваше, че е изпросено. Вече не се мръщех, но трагичното изражение още си стоеше. Май и двамата не се разбирахме, тази мисъл ме накара да въздъхна и да поклатя глава. Сега аз бях виновна.
- Не знам дали утре ще съм свободна.
Лъжех и се стараех да не го покажа. И не знаех защо отказвам, сигурна бях, че щеше да е забавно, но ако отново станеше това и този път той се разсърдеше? Не можех да се извиня хубаво, винаги гледах да се изкарам права, а той постъпваше великодушно като приемаше глупостите ми. Все пак се усмихнах сърдечно и си поех дъх.
- Мисля, че трябва да вървя. На работа съм, а й сигурно си зает, че да се занимаваш с моите глупости и сърденето ми.
Кимнах и се загледах в ръката му. Ако утре не го видех, значи нямаше да го видя пак или така си мислех. Щеше да си намери някоя симпатична госпожица, която не се сърди. Сигурно имаше по-приятна компания от мен, така де бяха ми казвали, че съм ужасна компания.

,Не искам да си тръгваш ' смотелевих аз тихо, но мислих , че не ме е чула. тя ме погледна и аз се усмихнах. Не бях зает, не виждах каквпо друго бих правил, освен да се затворя в апартамента си ида гледам телевизия, когато нямаше нищо и аз да се сърдех на теливизионните програми, че нямаше нищо интересно. Предпочитах сто пъти да съм анвън, отколкото вътре, а не знаех къде мога да отида ...сам.
- Не съм зает. Както решиш - казах накрая, примирявайки се с факта, че тя искаше да си тръгне. - И все пак бих предпочел да останеш с мен.
Това беше третия път когато й се молех да остане. Защо ставаше така и въобще беше ли нормално от моя страна?
Отдръпнах ръката си от нея , леко сведох глава, минах една крачка назад и вдигнах поглед към нея. Как можех да я задържа, обаче без да бъда нахален и съвсем досаден?! Както на повечето въпроси, които изникват изневиделица в главата ми, така и на този не можех да си отговоря, защото отговора винаги беше пред очите ми. Без изключения. Но аз не го виждах сега.

- Имам още десет свободни минути...
Всъщност бяха по-малко от пет, но не ме интересуваше особено, че ще закъснея. Щеше да ми е за първи път, а й винаги можех да си измисля страхотно приключение свързано с обири на банки и убийства насред улицата.
- Този път май ще остана заради теб, защото друго не остана за извинение.
Шапката си беше изиграла ролята, оставаше да си призная Погледнах небето и отново се намръщи, сто пъти предпочитах да вали, но никой неми обръщаше внимание.
- Трябваше да уча в Аляска, а не на Екватора.
Засмях се, защото градът не беше точно на Екватора, но беше ужасно горещо и аз си падах по студа. Добре, че бях родена на място с не много слънце.
- Да си призная, но Френската Ривиера е най-красивото място на света, за мен.
Със сигурност имаше още, но просто обичах родна Франция. Точно в този момент извъня телефона и с досада разбрах, че проклетия ми шеф ме търси. Изгледах тъжно Себастиян и вдигнах. Явно не ми беше писано да си открадна само десет минутки. След крещенето на човека, който беше мой шеф и приключването на разговора се усмихнах тъжно.
- Трябва да вървя... Съжалявам! Надявам се пак да се видим.
Помахах му и му обърнах гръб, но след две крачки се спрях и обърнах. Върнах се при Себастиян и извадих химикалката си от чантата, взех дланта му и доста трудно написах телефония си номер. След това бързо го целунах по бузата и се затичах към сградата, където се намираше вестника.

Само се усмихнах,. след като тя махна с ръка и се обърна, надявайки отново да се видим. Само дето можеше и да не бъде както този път, тоест случайността да ни завари. Затова след няоколкото крачки, които тя направи се обърна и се върна при мен, след което извади химикал и набързо надраска телефония си ноимер на дланта ми и аз тукакси се замолен да не се изпотя и да не загубя номера. Тя ме целуна още веднъж по бузата. Започвах да свиквам с това и все още ми беше приятно , обаче.
Сега пред мен виждах някакви две страни от нея. Едната, която искаше да ме удави, застреля и още неща и тази, която беше по-милата и ,който за щастие показа, все пак. Можеше да мине и без нея, но така щях остана с друго впечатление от нея.
Вече написала номера си тя се обърна отново и зави нанякъде. А аз от своя страна се обърнах в посоката, от която бяхме дошли и също завих в една уличка.