Поляната навътре в гората

Тук често можеше да забележиш някой самотник или човек четящ своята книга.

Не стига , че мъкнах до тук нелеката си китара ( всъщност преувеличавам, беше много лека) , а сега дори нямах желание да свиря. Малката поляна, която беше отреденото място за пикник, не беше много претрупана. Имаше естествено обичайните смеещи се двойки, които обичаха да идват тук и да пият сок, а слънцето да ги пече неуморно. А те просто се радваха един на друг. След някой друг месец щяха да скъсат.Щеше да има лек спор, единият ще си тръгне драматично. След седмица единият ще звънне на другия и всички ще се оправи, но и двата персонажа ще знаят, че не всичко е вече розово както всеки си мисли в дадена връзка.
Седнах на сухата трева без да постеля от онези така типични карирани покривки. Оставих китарата си до себе си, искайки да се облегна на нея, но определено не беше много удобно или поне според моите предпочитания. Изправих се в седнало положение, а не в легнало. От калъфа на китарата изкарах средно дебела книга, само 538 страници.Беше абослютна класика, която се канех да прочета още в девети клас. Е, тогава беше по задължение, а докладът за нея така и не се появи на бюрото на 'любимата ми ' госпожа Фрей. Аа, и тя много ме обичаше.
Разтворих книгата и от нея падна малко календарче, върху което бях отбелязал една дата. Не, че помнех за какво изобщо бях отбелязал датата, но няма нищо. Щеше да си остане там.
Прочетох една страница от книгата и изведнъж се сетих за датата. Беше събиране на курса, този , който последно завърших, най-дълго останал в университета. Защо ли въобще се правеха такива налудничеви и абсолютно безсмислени събирания. Гледаш познати лица, които си виждал и преди и тогава не си искал дори да ги поглеждаш, защото само ти пречеха. А, не ми пречеха на ученето, а за нещо друго. Да вземем за пример господин Амеба. Въпросният ми съученик обичаше биологията и постоянно говореше за своя микроскоп, откъдето получи и прякора си . Няма да назовавам точни имена.
Трябваше да си взема слънчеви очила, защото слънцето забиваше лъчите си, като малки кинжали в очите ми. Завъртя х се на другата страна, така че слънцето да бъде зад гърба ми. Е, получи се, от части.

Крачех бавно на някъде, просто ей така без посока или умисъл къде точно да отида. Исках да си почина и все пак носех с мен няколко листа, които да редактирам. Определено не можех да стоя далеч от работата си и бързо извадих химикалка и един лист за редактиране. Можех да вървя и да чета едновременно, това ми беше хубавото. Бях мултифункционалнаили поне така си мислех. Усмихнах се весело, понякога имах откачени мисли. Зачетох се внимателно в думите и разбира се веднага започнах да редактирам. Сякаш беше неизбежно да не харесам драсканиците на прелестния ми шеф. Ако не бях аз, щяха да са го изгонили на секундата, явно му харесваше да експлатира стажантите. С периферното си зрение виждах, че всичко е зелено, но нещо привлече погледа ми и вдигнах глава. Там имаше някакъв мъж и аз определено го бях притеснила. Просто чудесно, вече и в гората имаше хора. Най-добре си бях в апартамента...
- Съжалявам, че ви притесних, но не знаех, че тук има някой. - промълвих и бързо прибрах листовете хартия в малката си чанта. - Извинете ме, че ви заговарям...
Спрях да говоря, защото щях да изръся някоя глупост или щях да задам още стотина въпроси. Това беше моето бъдещо професионално изкривяване.

Вдигнах главата си и погледнах момичето, което беше пред мен. Почувствах се малко глупаво, че бях седнал на тревата, а тя стояше съвсем права.Тя прибра някакви листове, заедно с химикал, очевидно досега беше писала нещо или беше чела нещо. Никога не бях могжел да чета докато ходя, особено ако ходя през гора, дори тя да беше малка и лесно проходима. Облегнах се на китарата и след като я погледнах отново присвих очите си, защото тя беше застанала вдясно от слънцето, което сега забиваше малките си кинжали ,играещи ролята на лъчи, в очите ми.
Затворих книгата и страниците се удариха една в друга. Помислих си, че ще се вдигне прах, в предвид , че бях извадил книгата от претрупан малък кашон, който вях взем със себе си и който съдържаше много фехтории и неща, които едва ли биха ми потрвбвали, както и две три книги, наскоро взети от библиотеката. Нямаше да върна книгите, беше прекалено далене беше , че да отида да върна някакви си книги.
,,Когато ме целуна, устата й беше студена като лед" беше последното изречение от моята класическа книга, която не вдигаше прах. Бях малко разочарован, понеже за мен беше много сапунеста, така да се изразя.
Слънцето продължаваше да пече.
-О, няма нищо.-казах рязко. Наистина не ме притесняваше. За да бъда възпитан продължих - Ако пожелаете може да ми правите компания. Ще бъде странно да стоите накрая на поляната. И без това е малка. - озразих своя лек чар, с малко думи.

Гледах с интерес книгите, кашона и китарата. Явно беше човек на изкуството или поне до такова заключение стигнах... Все пак се усмихнах и се приближих до мъжа, можех да му задам няколко въпроса и без това бях изключително любопитна. Чудех се поет или музикант е, но заради китарата предложих, че е второто или може би беше само любител? Поех си дъх, но все пак не седнах до него на тревата, нямаше да съм чак толкова нахална. Останах права и поприбрах косата си, беше така непокорна.
- Какво четете? - попитах с интерес.
Обичах да чета, а може би той четеше нещо наистина приятно и стойностно. Обичах хубавите книги, всъщност обичах и да чета, така че можехме да започнем с тази тема на разговор. Стига господинът да ме иска за събеседник... После можех да продължа с другите въпроси.
- Вие музикант ли сте? - попитах бързо. Този въпрос не ме оставяше на мира и беше крайно наложително да го попитам, поне за мен беше важно.

Тя се настани до мен и това ме ободри леко, защото като за начало беше приятно да си сам, но да си в компанията на още някого беше още по -добре. Кашончето беше в ляво от мен, книгата в лявата ми ръка, а китарата зад гърба ми. Не знаех дали се виждаше съдържанието на кашона.
Непознатата ме попита какво чета, но още преди да съм отговорил тя зададе и друг въпрос , който очевидно беше свързан с китарата зад мен. Попита ме дали съм музикант, а аз бях мъничко изненадан от това.
-Музикант? Може би това не е точното определение за мен. Може би се води хоби...развлечение. -отговорих простичко аз. За да бъдеш музикат трябваше да си в банда, а аз свирех самостоятелно някои наизуст изучени мелодиики от рекламите, които се въртяха по телевизията цял ден или от някъде другаде. Често мелодиите се получаваха по-добре с китарата , отколкото на рекламите, от където ги чувах. Но не правих нищо повече, от това да свира за собствено забавление. - А иначе чета Брулени хълмове. Вечена класика, а?! - засмях се за момент и разучих лицето й набързо, така че да не хване погледа ми, който шареше между очите й и страните й. - Ами Вие? Забелязах, че прибрахте някиолко листа, които може би четяхте? - позаинтересовах се искрено аз. Имах чувството , че говоря формално както страровремските англичани ,, Това сър, онова сър'...

Значи любител музикант. Усмихнах се щом каза, че чете "Брулени хълмове", това може би беше съвпадение, защото книгата ми беше любима. Понякога можех да говоря с часове за нея или по-скоро да споря, тъй като повечето ми познати не я харесваха и не спираха да обиждат любимеца ми, а именно Хийтлиф. Никой не можеше да излезе на глава с мен, тъй като бях голям инат, което май си беше минус, но не ме интересуваше особено.
- "Брулени хълмове" е любимата ми книга, надявам се да ти е харесала....
Май не беше редно да говорим на Вие, бяхме в 21 век, но работата ми изискваше да говоря така и определено щях да имам много изкривявания. Въздъхнах и поклатих глава.
- Следвам журналистика, работя в месния вестник, а листовете бяха за редактиране, защото шефът ми е абсолютен некадърник, но се надявам да не ме издадеш като му кажеш, защото ще загазя. Между другото аз съм Селен.
Подадох му ръка и се усмихнах чаровно. Надявах се да ме е разбрал, защото ми се струваше, че всичко беше казано прекалено бързо. Говорех ужасно много, всеки път си обещавах да говоря спокойно и малко, но не ми се получаваше. Винаги се изпусках и се надявах той да е разбрал нещичко от казаното.

Поех ръката й и я целунах, гледайки в очите момичето. Тя просизнесе вискчо толкова бързо. Разбрах, че обичаше книгата, разбрах, че се надяваше да ми я е харесала. Разбрах нещо за некадърник, надявах се да не съм аз и за журналистика. Както и името й, което ми прозвуча много интересно и съвсем необичайно,докато моето си звучеше съвсем нормално, макар и леко непознато, защото всеки си мислеше , че съм испанец, а аз нямах нищо общо с техи нещастни хорица.
Отделех устните си от ръката й и я пуснах, като установих, че тя се учуди от този малък жест, с който се опитвах да привлеча внимание. Понякога наистина успявах и товага бяха моите златни моменти.
-Прекрасно име - казах като за начало.
-Журналистика! -възкликнах изведнъж. - Доста интересно. А относно книгата...Ами... Не е лоша. Вечна класика...-казах и аз малко по-бързичко от обичайното, поглеждайки за кратко книгата в ръката ми, сякаш не я бях виждал преди и сега се срещахме за първи път. Надявах се книгата да беше впечатлена от мен като за първа среща.
Понякога ги говорех и по- често мислех глупости. Давам пример, предишната ми мисъл. Че как съм излязъл на първа среща с 'Брулени хълмове'. Ето пак.
Малко се бях отнесъл, така че и аз казах името си след кратка пауза за мисъл.
- Себастиян. - попринцип не преувеличавах с думите при запознанство, а правех точно както сега - само името, една дума, собствено съществително име. Име.

Промълвих едно бързо "Благодаря" и определено се досетих, че той не е разбрал всичко от казаното от мен. Трябваше да говоря спокойно и бавно, но изобщо не ми се получаваше и се чувствах малко... Всъщност не знаех как точно се чувствам.
- Да, следвам журналистика. - казах спокойно и бавно. - Работя във вестника.
Сигурно щеше да реши, че му говоря като на луд, но полагах някакво усилие да говоря бавно и отчетливо. Днес можеше да вляза в Гинес, не се знае какво ще ти предостави съдбата.
- Ти също имаш чудесно име.
Всъщност се бях замислила откъде ли идва това име, вярно че звучеше испанско, но той нямаше такива черти, а й нямаше никакъв акцент. Затова реших, че може би е американец или канадец. Британците имаха акцент, французите също, но аз полагах усилия да не издавам откъде точно идвам. Гордеех се, че съм от Франция, но все пак имаше хора, които не харесваха родината ми. Пълни идиоти бих ги нарекла аз макар и засега на ум.
- Ти какво работите?
Последва пореден въпрос от моя страна, но наистина ми беше станало интересно, а й той знаеше, че това ми е работата.

След като разбра, че трябва да говори по-бавно, защото схванах отделни думи, малко се развеселих на този нейн опит. Сега говореше по-бавно, което беше по-добре.
Поясни, че работи във вестника, който не кувувах, все пак аз бх човек на технологиите.Имах телевизор. Но кой знае, можеше и да си купя един вестник, да видя какво става във вестника.
Отново мисля глупости, но вече започнах да не им обръщам внимание.
Замислих се над интересното й име. Нямах никаква идея от къде идва, а моето в този случай...Е , ами креативност на родителите ми. И леля ми. Тази побъркана жена едва не ме направи момиче, един ден. Ето и откъде едва обецата на ухото ми. Добре , че е само една. Лудата жена искаше да ми прпсбие ушите, още като мъничък, докато мълвече, че не се знае какво ще излезе от мен. Според нея какво би излязло?! Като проби едното ухо, аз избягах, усетих , че и на другото ухо ще ме боли толкова много. Усещах болката все пак.
Тази луда жена също така ми беше дала една рокля. Рокля! За сметка на моето учудване , майка ми и баща ми се смееха силно, както може би и мъртвия ми чичо. И той беше чудат, може и да се е смеел, дори да беше вече отдавна починал.
Отнесен, отново, чух навреме върпоса й. .
Заиграх се с една тревичка, нещастно попаднала под пръстите ме.
- Аз съм археолог. -казах и се усмихнах леко.- Местна ли ст...си. - поправих се накрая.

- Имате интересна професия...
Не знаех защо обаче я свързвах с копаене и лопати. След секунда в съзнанието ми се появиха предмети и стари селища, определено тази работа беше интересена.
- Не съм местна, родена съм във Франция. Мисля, че името ми го подсказва или пък не.
Усмихнах се чаровно, но явно името ми изобщо не беше френско. Въпреки че на мен ми звучеше, а й повечето го разпознаваха, след като чуеха невероятното ми "р". Най-много обичах да дразня хората с него, поне тези, които се държаха лошо с мен.
- Ти откъде си? - попитах тихо.
Отново започвах да говоря бързо и си поех дъх, защото не исках да изглеждам зле възпитана. Все пак италианците бяха тези, които си викаха дори и да говорят нормално. Тръснах глава, защото мислите ми се бяха твърде отдалечили от това, което ставаше тук. Загледах се в лицето на Себастиян, чудейки се откъде ли идва. Американец или канадец едно от двете. Може да има испански корени, но май беше по-добре да разбере от самия него, какъв е по народност.

Франция...О, да , наистина. Как можах въобще да не разпозная името. Можеше и да е от Белгия,в частта , в която се говореше гфренски, но сега тази страна беше леко западнала, колкото и хубава да беше, според мен. А моят френски беше ужасен. И като се замислех имаше съвсем лек акцент, който едва се забелязваше. Забелязах го едва тогава, когато тя каза своята народност.
А аз какво да кажа за себе си и моята Австралия. Голям хуабв континент, на който западната част беше покрита единствено от някакви пустини, които смелчаците се опитваха да прекосят и за различка от мнозица , малцината храбри човеци минаваха тези дездушни места.
Нямаше и много гори, само до мястото където живеех , се намираше една малка горичка, където всъщност обитаваха вълци. Да, много вълци. На децата им беше забраноно дори да стигнах първото дърво, в началото на гората. Родителите си мислеха, че дечицата ще си оставят своята миризма, от което вълците ще дойдат и ще нападнат града. А града си беше спокоен . Понякога.
-Ами от всякъде. бил съм на доста места, за кратко. Е, всъщност от Австралия. Сидни. Хубав град. - отговорих аз. Усмихвайки се попитах следващия въпрос - Много сте...си мълчалива. Винаги ли си така? -погледът ми не ебше отправен към нея, но я гледах с периферното си зрение.

Бях близо, изобщо не се бях сетила за Австралия.
- Сидни е красив град, поне на снимките. Признавам си, не съм ходила там.
Определено трябваше да отида, по точно да обиколя света, но това щеше да се случи когато завърша с университета, а ми оставаха още доста години. Можеше и малко да преувеличавам, но имах да следвам още.
- Моля?
Погледнах учудено щом чух въпроса му. Аз бях мълчалива? Аз? Това беше невероятна обида, никой не ми го беше казвал! Ако го познавах малко по-добре щеше да получи един хубав шамар, от моите, които бяха толкова известни!
- Това беше голяма обида, господине!
Изгледах го на кръв и скръстих ядосано ръце. Ето сега, нямаше да кажа абсолютно нищо! Щях да му ударя на пълен игнор. Аз се стараех, да говоря бавно и нормално и пак излизах крива.

Учудих се с какво я бях обидил. Беше ме излгедала доста злобно, а аз дори не знаех какво толкова беше обдното да споменеш, че някой е мълчалив. Примерно аз. Аз не говорех много и на този въпрос, който всъщност беше зададен от мен, бих отговорил, че винаги съм такъв.Нямах намерехие да обиждам Селен, но май го бях направил. Е, щеше да се отсърди все пак.
Тя скръсти ръце пред себе си и погледна напред, напълно игнорирайки ме. Направих крива усмивка.
Когато успокоявах момичета, ги докосвах, но сега имах чувството , че ако докосна дори косата й щеше да ме опече жив. С очите си, предполжох, защото първия й поглед беше...хм...жесток.
Още една крива усмивка.
Кигата тупна на земята, понеже допреди малко стоеше в ръцете ми. Погледнах Селен, която продължаваше да вкарва персона ингогнито или каквото беше там. Сигурен съм , че беше нещо от тоя сорт. Фразеологизъм или идиом, така и не запомних кое - кое беше. И двете означаваха едно и също за мен, обаче. Както и да е. Да не навлизаме в такива теми.
-Съжалявам, аз, наистина не съм искал да Ви обида. - престанах с говоренето на 'ти', защото предположих, че точно сега не беше особено уместно. - Простете ми. - отще една усмивка, някак да ме съжали човек.

Някои хора смятаха, че да си мълчалив си е един вид плюс, но след като аз харесвах постоянното си бърборене, поне пред познати и приятели, за мен беше обида някой да ми каже, че съм мълчалива. Все едно ми казваха, че съм си глътнала езика, а не беше така.
- Този път може и да се разминеш, следващия път ще ядеш шамари! - заявих съвсем сериозно.
Малко хора и по-точно мъже от отърваваха от така известните ми шамари. Понякога прекалявах, но наистина си го заслужаваха, защото бяха нахални и досадни. Така че не съжалявах за нищо, което съм направила.
- Себастиян, ти си грубиян! - казах тържествено.
След секунда вече се смеех. Може би сега той щеше да се разсърди, но имах да му връщам, а да му кажа грубиян ми се струваше смешно, наистина смешно. Смехът ми кънтеше из цялата поляна, а аз не можех да спра. Кой да каже, че ще се забавлявам така на негов гръб.

А ето разговори се. Аз предизвиквам женските сърца...да говорят, като ми се сърдят естествено. Засмях се на себе си. След малко тя обяви, че ъсм грубиян и секунда по-късно се смееше с цял глас, от което и аз се усмихна, само за да не е сама. Може би така беше полесно. Да обидиш, тя да се разсърди, да се извиниш, тя да те обиди, тя да се засмее, а ти да търпиш това. А , не , не беше по-лесно. Щях да си използвам моята запазена марка, моята тактика, поради вече няколко години опит в....занаята.
Тя продължи да се смее, като смехът й беше из цялата поляна, макар да беше мъничка. Накрая смехът сякаш й свърши и тя се спря, но усетих,че има и още. Сякаш се сдържаше.
-Щом така казваш. - не звучах в никакъв случай обиден. Просто угодявах на една душа.- Най-лошото е, че ако започнеш да ме биеш,аз не мога да отвърна. Защото не мога да те ударя. Тоест ти си ...момиче... А на мен не ми е позволено. - погледнах я в очите и се усмихнах. отново сведох глава към малката тревичко , която бях откъснал и след секунда отново вдигнах главата си, за да чуя какво щеше да каже. Това трябваше да е нещо като в нейн плюс, защото не бих могъл да отвърна, а тя можеше . Хаха, каква ирония.

- Няма да ме биеш, защото съм твърде хубава и не заслужавам да бъда бита.
Поклатих отрицателно глава и отново се засмях, но този път малко по-тихо. Въпреки това още ми беше смешно и да си призная полагах усилие да не се разсмея отново с цялата сила, на която бях способна.
- Мъжете, които бият мъже са жалки и заслужават най-малкото да влязат в затвора!
Не знаех защо, но реших, че е редно да споделя мнението си. Да биеш жена беше жалко и това го правеха само най-големите страхливци и идиоти, които се мислеха за силни като удряха жените си, а пред приятелите си бяха истински мишки. С една дума бяха комплексари и заслужаваха да напиша някоя статия за тези "мъже". Когато стана редактор, някой ден. Дано да бъде скоро!
- Ще ме заведеш ли някой ден на разкопки, може и да станеш известен като се появиш във вестника.
Искаше да говоря, сега нямаше да може да ме спре. По желание на клиента....

Замислих се над думите й. Почти никога не съм се бил. Може би само един път, когато ябх възрастен, а когато бях дете -малко повече , но това бяха хлапашки истории, които съм си мислел, че са сериозни и истински. Майка ми ми даваше по едно бонбонче, за да не се бия, , в противен случай ми даваше оцет. Оцетът беше идея на баща ми, естествено. Той беше ужасно строг човек. Убиваше всичките ми домашни любимци, за да ме научи да не се привързвам прекалено много към някого или нещо, който все някога щеше да умре. Домашните любимци да, но защо другите, живите същества да умират. Трудна среда,а?!
Селен пожела да я заведа на разкопки. Очевидно не знаеше какво се прави там. Стояхме по цял ден и не ровехме , а премахвахме пхта с четчица, за да не сме наранили нещо ценно, което се криело под прахта. И така седмици, може и месеци и накрая се разбира, че там нямало нищо. но щом тя желаеше, на драго сърце, акто се надявах да не ме бутне в някоя дупка.
-Разбира се, щом желаеш. Но може да ти е скучно. Единствено ще ти стане интересно, когато някой намери нещо. Тогава всички се събират в кръг и започват с някои исторически факти, много, много години, за съответното нещо. Накрая когато се даде в лабораторията, се разбира, че никой не е преценил правилно годината, дори епохата или от къде идва. А и там има много странни личност, които са обсебени от историята. -започнах аз да разказвам един мой случай. На,мерих една лъжица и съответния особняк , мислеше, че е от Рим. Само дето не мислех, че е от Рим. Е, оказах се прав, а онзи ме изгледа на кръв.

Не мислех, че ще ми е скучно. Обожавах историята и по-скоро щях да намеря тема за разговор с някой особняк. Е, не събирах препарирани пеперуди, но да събирам първите издания на книги пак беше вид колекционерство. Вярно, че после едва свързвах двата края и се налагаше да взимам пари на заем, но нищо не можеше да се сравни с щастието, което ме обземаше щом си купех книга. Сякаш беше някакъв рядък вид и много скъп шоколад,
- Сигурна съм, че ще ми бъде интересно. А й, за да уча журналистика ми трябва история, така че съм добра. Дори може да позная от кой век е даден предмет.
С последното определено се бях изхвърлила, но можеше и да позная. Не се знаеше, току виж съм се оказала истински талант в тази професия. Не вярвах, но все пак можех да опитам, ако Себастиян ме вземеше с него. Това обаче не го вярвах, да вземе непозната със себе си на работа. щях да си остана с голямото си въображение както винаги.
- Какво е най-голямото ти откритие?

Засмях се леко на това, че каза, че можела да познае века. Не беше лесно, наистина, но щом искаше, можешще да се пробва.
-Добре, ще те заведа, нека видим доколко си на ' ти' с историята. Можв пък наистина да познаеш и да ти свалят шапка, особняците,които познават по един или друг начин, най-често с късмет. - казах по едно време.
Наистина и на журналистиката и трябваше историята , защото по едно време се бях вманиачил, че ще уча журналистина. Това така и не стана, защото не ме приеха. Трябваше ми оценка по още един език, а аз тогава бях във Франция. Трудна работа ми беше с този френски и определено много ме мъчеше езика. Немският ми беше много лесен, а това не се предполагаше, като се имаше напредвад, че френския беше ооще по-лесен. За руския няма да коментирам. Така и не научих падежите. И се отказах от него. В Русия беш емного студено, а и много далеч. Нямаше да правя околосветско пътешествие. И все пак руския беше мелодичен. Докато немския...И той си беше хубав, каквото и да казваха другите.
-Ами най-голямото ми откритие ли...Aми някакви съдове и колкото и странно да ти се вижда...счупен меч. Беше направен от сребро,педстави си. А дръжката му беше обсипана с камъни. Но после се разбра, че всъщнпст камъните не са нито скъпоценни, нито полу-скъпоценни, за жалост. Поради което цената намаля.- засмях се леко.-Ако дойдеш и ти, може да се отркие нещо, в твоя чест. - сега отново се засмях.

Ако случайно наистина ме заведеше с него на някои разкопки, щях да му покажа, че наистина съм добра по история.
- Ако откриеш нещо ще го кръстиш на мен. - заявих весело.
Ето че пак отивах в сферата на фантазията, но не вредеше да си помечтая малко някоя чаша да носи моето име, например.
- Колкото до свалянето на шапката ти, това може да се случи още сега! - заявих с моя френски акцент, който така добре криех от другите. Понякога се изпусках, но звучах наистина добре. Всъщност харесвах родния си език.
Той беше с шапка, а аз просто скочих и му я взех. Облегнах се на едно дърво и си я сложих с пълното съзнание, че можех да го ядосам. Имаше мъже, които не обичаха да им пипат шапките, но аз обичах бомбета и никой не можеше да ме спре да носа или да си крада от някой господин. Скръстих ръце и зачаках реакцията му, но май Себастиян беше мързелив или флегматичен и нямаше да си поиска шапката обратно. По-добре отколкото да ми се разкрещи, че съм му я взела. Усмихнах се мило, колкото да смекча вината си.

Обърнах се към нея и я видях застанала на едно дърво. Гледаше ме някак провокативно, от което ме накара да стана. Вървях към нея достатъчно бързо, за да стигна навреме, преди отново да е избягала. Но тя всъщност успе. Скри се от другата страна на дървото и аз се засмях.
- Прекалено голяма ти е. Пада ти, даже. - казах и се шмугнах от дясната страна. Тя излезе от лявата и когато и аз се озовах на вървоначалното място я хванах леко за дланта, така че да не избяха. Усетих горещата кожа. Тя се обърна към мен, все още опитвайки се да се избави от силната ми, макар и нежната ми, за да не я нараня, хватка, но така и не успя. -Хайде дай си ми шапката...-казах бавничко, с лека дяволска усмивка на лицето ми, която показваше, че ми е доста забавно, макар че горката шапка щеше да отнесе всичко.- Селен! -казах рязко, докато тя се измъкна от хватката ми и се затича нанякъде, а аз естествено след нея, учуден как може да съм отхлабил ръката си.Тя се скри някъде из първите дървета, някъде в началото на гората. Беше по-права линия от мен. Затичах се на там и застанах пред едно дърво. Явно не успя да се сдържи, защото чух лек смях от нейна страна и отидох зад дървото, където отново я хванах. Този път застопорих ръцете си от двете й страни, върху дървото, че да не може пак да ми избяга. Отново леката дяволска усмивка се появи на лицето ми.

Нямаше да му дам шапката, не й без бой, а аз тепърва загрявах. Щях да му покажа, колкото съм силна или не толкова.
- Махни си ръцете, защото знам как и къде точно да ритам! - изсъсках като го погледнах съвсем сериозно и оправиш шапката, за да не пада пред очите ми.
Измъкнах се от него и бавно закрачих на някъде. След секунда се затичах и бързо се изкачих по клоните на едно дърво. Вярно, че после ръцете ми щяха да са раздрани, но бях свикнала от детството си. Тогава се катерех по всички дървета и си играех с момчетата на зомбита. После се прибирах и си правех къща на Барби. Страхотен живот!
- "Ромео! О, защо си ти Ромео? От род и име отречи се или ако не щеш, любовна клетва дай ми и аз не ще съм вече Капулети!"
Бях се изправила на един клон и рецитирах известните думи на Жулиета. Понякога ми идваше музата да цитирам известни романи или трагедия, както в случая.
- Шапката, аз няма да ви върна съжалявам. Ще трябва да се примирите, господине от Австралия!
Изкикотих се тихо и направих лек поклон, за да не падна на земята, а определено си беше много високо.

Тя се покатери на едно дърво, а аз учуден от това също отдох до съответното дърво. погледнах нагоре, а тя беше още с мята шапка. Изведнъж чух цитат от 'Ромео и Жулиета' . Доста известен цитат от иемето на Жулиета. Знаех тази сцена почти на изуст, само дено следващата треплика на Ромео не се отправяше пряко към Жулиета.Беше нещо като реторичен въпрос, зададен към него си.
,,Да й отвърна ли или да слушам?"
Усмиханх се леко. Тя поясни, че нямала да ми върне шапката.И сякаш се извини за това, съжаляваше, но естествено наистина не беше така.,,Господине от Австралия" беше казала тя накрая и отново това ме накара да се усмихна. Никога не съм бил смятал, че съм точно от Австралия. Бях отвсякъде. Частица от всяко място беше в мен, сякаш не бях само от Австралия, по-точно от Сидни.
-Взех думата ти: назови ме само„любими мой“ и кръстен втори път,ще бъда всичко друго, не Ромео! - изрецетирах следващата реплика. - Не играем трагедията, нали? Защото не се виждам като Ромео. -засмях се аз след тези свои думи. наистина в тази ситуация не се виждах като Ромео, като изключим факта,че аз бях долу, а тя беше горе.

- Трагедия ще бъде само, ако се озова долу по бързата процедура!
Облегнах се на дънера зад мен, за да не стана наистина всичко една голяма трагедия, а й бях още млада, за да умирам! Сега не ми беше времето да се сбогувам с този свят.
- Защо не харесваш Ромео? Вярно, че са малко наивни и млади...
Не си представях да се влюбя толкова силно, че да се самоубия после. Всъщност си го представях, но да го направя. Не се знаеше някой ден в кой и как ще се влюбя. Може би ми беше писано да съм си сама, но така ми харесваше.
- Скоро няма да си получиш шапката, просто трябва да се качиш или аз да сляза, а последното няма да се случи скоро.
Засмях се и плеснах весело с ръце, но залитнах и изгледах всичко около мен с ужасен поглед. Все пак си върнах равновесието, но реших да не се издавам. Върнах спокойното си изражение и се усмихнах чаровно.

» Поляната за Къмпинг
» Гората на влюбените